“Подкрепя ли ГЕРБ ТИМ за Алея Първа?”

“Господин Борисов, ще спасите ли Морската градина?

Заедно с кмета на Варна и Управителя на Област Варна, премиера откри новата пешеходна зона – на кръстовището на бул. „Сливница” и бул. „Княз Борис I” с инвестирани 2,35 млн. лв.

http://moreto.net/novini.php?g=%CE%D3%CF%20%C2%E0%F0%ED%E0
Проектантската организация, ТПО – Варна изготвяща Общия устройствен план на града е собственост на ТИМ, а арх. Бузев е служител на групировката. С тези думи граждани изразиха недоволството си от изготвянето на плана на Варна. “За сметка на кои интереси сте работили. Зелени зони в курорта “Св. св. Константин и Елена” са отредени за строеж на частни хотелчета на холдинга, а вилата на инвалид е вписана като зелена зона, каза Румяна Павлова, която има имот в така наречената местност Арабско селище, в близост до курорта. Според съсед на Павлова – Никола Запрянов на база предварителен проект за подробен устройствен план /ПУП/ са изнудвали хората доживотно да плащат на групировката ТИМ. Според Запрянов, гражданите са принуждавани да подписват втори договор, според който трябва да платят по 2 евро на квадратен метър, след като застроят имота. Ако откажат, терените им остават зелена зона. Отидох да съгласувам плана при други архитекти и отговорите им бяха : “Там е ТИМ, аз не мога да си заложа живота”, както и “Срещу ръжен не се скача”, разказваше разтреперан Запрянов.

По повод статията „Потребителски кредити в подкрепа на платежния баланс“ от седмичния бюлетин на ИПИ (бр. 449, 23 октомври 2009 г.), получихме Писмо относно позицията на Българска банка банка за развитие по въпроса.

Ето и нашия отговор на писмото (той ще бъде изпратен като официално писмо до ръководството на ББР):

Във връзка с позицията на Българска банка за развитие (ББР), както и с цел задълбочаване на дебата и доизясняване ролята на ББР в българската икономика, трябва да се споменат няколко неща.

Законът за Българската банка за развитие (ЗББР) не позволява изрично отпускането на кредити на физически лица, които са служители на банката (както се твърди в разпространената позиция) и в този смисъл предоставените малко над 2 млн.лв. жилищни ипотечни и потребителски кредити имат неясно основание. Това, което регламентира ЗББР по отношение служителите на банката, е „приоритетното привличане на влогове“ от тях (чл.4, ал.5), което от своя страна, поради необходимостта от създаване на съответни стимули, може да е свързано единствено с предоставянето на привилегировани условия за депозанти-служители на банката спрямо всички останали. Т.е. очевидно това е законовият механизъм за „подпомагане“ на заетите в банката, а не предоставянето на ипотечни и потребителски кредити.

Друг е въпросът дали по принцип със средства, предоставени на тази държавна банка от фискалния резерв или поет в последствие дълг, е оправдано кредитиране на физически лица (а и по принцип), без значение дали това е било осъществено на търговски, квази-търговски или чисто административен принцип. Отговорът е категорично „не“, поне поради следните две основни причини:

*
Финансовият (не само банковият) сектор в България по отношение на кредитирането на дребно е много добре развит и всяка намеса от подобен род може да се разглежда най-малкото като ненужна, ако не и контрапродуктивна от гледна точка установяването на непазарни практики;
*
(Първо)източникът на средствата е фискалният резерв, т.е. средства на данъкоплатците, като заложената му цел, включително и от настоящото правителство, е много по-различна от отпускане на кредити.

Също толкова интересен е въпросът за възможностите за финансиране на банката. В ЗББР изрично са посоени няколко:

1. доходи от дейността на банката;

2. емитирани от банката облигации;

3. заеми от местни, чуждестранни и международни институции;

4. средства от фондове на Европейския съюз и средства със специално предназначение за развитие на икономически сектори и географски региони;

5. други източници, като например депозити на физически лица

Към момента държавата е собственик на 99,9% от капитала на банката в лицето на Министерството на финансите, а според закона участието на държавата не може да е по-малко от 51 на сто, т.е. напълно възможно е допълнително увеличение на привлечения капитал, съответно изтегляне на още средства от частния сектор за държавно разпореждане. Разбира се, винаги е възможно и увеличаване на собствения капитал на банката от Министерство на финансите и така този процес може да бъде безкраен и банката постоянно да се разраства.

Това, което в крайна сметка е важно е не дали не е изрично забранено на ББР да предоставя кредити на служителите си, а дали трябва да го прави. Нашият категоричен отговор е НЕ и той е на първо място концептуален. Останалото са подробности, които единствено доказват, че такава банка не трябва да съществува в България и затова трябва да се закрие като собственият и капитал се върне във фискалния резерв (или финансирането на някоя от постоянно отлаганите реформи).

Интереси и пари – много пари, влияния и компромиси със съвест, долни страсти и комплексарски интереси, обратни наклонности и изкривени мозъци от порочни схеми.

Рисунка от неизвестен художник на неподкупен общинар

Нашият град – градът на бетона, безмитните зони, мостове през най-широката част от езерото и много цигании – в пряк и преносен смисъл. Купчини от боклук – във всичките му измерения – хартийки, огризки, боклуци, дупки и още нещо.

За какви обсъждания на ОУП става въпрос, след като всичко е минирано с предварителни ходове, странни пътни артерии, мостове – три пъти по-дълги от икономически логическите разстояния.

Само шизофреничен оптимист, изключителен атлет или подкупен рефер е в съсътояние да разруши белите дробове на Варна, само за да просне бъдещият мост през купен по 44 начин парцел. По стара традиция – да мине през мойто си място.

Какво ли още ни очаква? Най-добрият град за живеене е пълен с жители, които се парфюмират при всяка нелицеприятна гледка – парфюм в колата, парфюм пред бетона – всичко се парфюмира по подобие на френските крале, които вместо да се къпят, се парфюмирали. Въпреки смрадта – всички им се кланяли в шизофреничен поклон и съпричастност. Нима лакея може да се различава от господаря?

Нашият град – най-добрият ОУП, най-добрият ПУП, най-добрата алея – на печелившите честито, на опечалените – да пият още две, на гостите на града: Всичко, което виждате не е истина – всичко е ОК, просто ви се приижда – това е морската столичная, пардон – морската столица – НАЗДРАВЕ!

Отрицателни страни:

• „Бриз“ е известен с лоша инфраструктура – кал и липса на улици. Таксиметровите шофьори се объркват непрекъснато.
• Липса на канализация (септични ями). В района непрекъснато можете да видите така наречените фекалки. Иначе гледката изкупува тия „екстри“.
• Наличие на много незаконни сгради. Някой са с повече етажи от разрешеното. Други с неуредени документи и разрешителни за строеж.
• Липса на детски градини и училища за деца до осми клас. Общината има огромен пропуск в това отношение. Липсата на подобни заведения за децата са решаващ фактор при избор на квартала за инвестиция.

Положителни страни:

• Изключително местоположение – дори и без автомобил центъра с автобус е на 10 мин., спортна зала 5 мин.
• Отдих – „Морската градина“ и морето са под носа ви.
• Пазаруване – супермаркет „Пикадили Парк“ е в долната част на квартала. За него е залепена бензиностанция на Shell
• Учебни заведение – в сърцето на квартала са така наречените гимназии

Община Варна се оказва отново главния виновник за отвратителното състояние в квартала. Мои приятели бяха накарани да плащат данък смет при условие, че нямат контейнер на километри разстояние.

Общината както в повечето случаи се движи след каруцата и непрекъснато се оправдава с липсата на пари. В крайна сметка след като управниците в Общината не успяват да ни осигурят нормален начин на съществуване в „Техния град“ има два варианта: Или ние да си ходим, или те.

Ако ние си тръгнем – кой ще им плаща местните данъци и такси? Тогава ще се наложи да запрятат ръкави и да си чистят „Техния град“ сами. Представяте ли си надутите и наконтени общинари да хванат една метлата сутрин и да си чистят собствената кочина.

По-скоро ги виждам да се изпокарат, защото това е въпрос на възпитание през първите седем години. Тогава се възпитават грижата за собствената хигиена, отношението към околните. Трудно е да накараш човек преминал 40 г. да променя хигиенните си навици. Необяснимо за мен е безочието да се возиш с години по разбитите, варненски улици, за които отлично знаеш, че са твоя грижа.

Да виждаш с очите си (още по-лошо ако не си стигнал до там) варненските квартали, които приличат на гета. А най-необяснимото следствие е след всичко това като шизофреник да се ухилиш до уши и да вкараш Варна в перверзната класация за Най-добър град за живеене и то за две, поредни години.

Първо, това са иновационни концепции, които отразяват посоката на развитието на градовете и организацията на тяхна жизнена дейност. Второ, това са проекти  на градоформиращи архитектурни съоръжения, в които е  заложен  мащабен градостроителен потенциал.

И ако първото е по-скоро визионерство и научна фантасика, то второто са съвсем реални проекти, които могат да бъдат осъществени утре. Необходими са само политическа воля и желание да се създава умна архитектура, важна за бъдещото на държавата.

Винаги се започва с глобалното-какъв бихме искали да бъде нашият град. В маркетингов аспект този въпрос ще бъде какъв бихме искали да бъде брандът на нашия град и с какво бихме искали да привличаме хора, които да работят, да живеят тук, да идват като туристи тук.

Всички казват, че София е една от малкото столици в цял свят, които имат планина. А как се използва тази планина? Или пък Варна – по какъв начин цялата местност, която е страхотна даденост, се използва като бранд?

Стандартът и философията трябва да бъдат едни и същи в едно дългосрочно планиране, макар да възприемат и различни варианти на развитие. Оттам нататък всичко е следствие: за да се реализира философията на един град, какво трябва да се добави, какво е направено по грешен начин, как да го коригираме, има ли изобщо начин това да стане; как да се дадат стимули на всички участници в бизнеса с недвижими имоти да вървят в същата посока; как да направим така, че всички граждани да са наясно какво се опитваме да създадем като градска или курортна среда и също да са съпричастни; как туристите да усещат всичко това и да им е ясно какво точно представлява мястото, на което отиват.

Всички  непрекъснато наблюдаваме направените грешки на това застрояване, и тепърва ще обираме негативите от това.

Когато се мисли поотделно за единица сграда, тоест как да увеличим разгънатата застроена площ, така че да изкараме повече пари, много често се правят компромиси с цялостната визия и  най-вече с инфраструктурата, докато в градове, на които отдавна се гледа не като на сбор от единични сгради, а като на живи организми, се преценява дали и по какъв начин всяка една сграда допринася или пък напротив – отнема от околната среда.

Когато строим сграда, която доминира пространството около себе си, създава неудобства, например трафик, който не може да бъде поет от инфраструктурата, липсват достатъчно паркоместа или други функции, от които се нуждаят обитателите й, даваме пример за краткосрочно и недалновидно мислене, тъй като в един момент тя ще трябва да бъде преустроена.

Такива примери има в някои части на испанското крайбрежие, но също и в курорти като  Банско и “Слънчев бряг”. Основният проблем е големият ентусиазъм от това да хванеш момента за успешна реализация на определена инвестиция, която обаче е в противовес на дългосрочното развитие на местността, града или курорта.

Според повечето българи възприятието за лукс и асоциацията с „луксозен имот” са различни от това, което се разбира за това в най-развитите държави по света. Критериите за лукс в нашата държава са занижени. Навсякъде по света жилището е отражение на стила, начина на живот и социалния статус на собственика.

Но и за все повече хора недвижимият имот се превръща в една добра възможност за инвестиция. А когато е висок клас, предлага качество и уникалност, тогава и инвестицията си заслужава. И ако някои търсят личен комфорт или спокойствие, други залагат на възможността за печалба.

Обикновено първата асоциация с луксозно жилище е голям и просторен дом, скъпи мебели, килими и картини.

А вътрешните решения, нивото на довършителните работи, оборудването и обзавеждането са задължителните финални щрихи на имота. Без професионално управление и поддръжка пък няма как той да запази привлекателността и стойността си във времето.

И ако понятието лукс за всеки носи различно послание, по въпроса за необходимите компоненти, елементите, изграждащи високия клас имот, както и критериите по-скоро се унифицират. Макар да няма винаги идеалното местоположение и качествено изградена инфраструктура, по ниво на качествените материали, обзавеждане и интериорни решения, българинът вече формира свои изисквания.

Доколко обаче наличието на ламиниран паркет, климатик или PVC дограма са измерител на лукса, след като тези екстри вече са достъпни за почти всеки средностатистическия собственик на имот. Защото тук възниква и въпросът доколко е възможно да се построи луксозна жилищна сграда в България. Или понятието лукс в жилището, добива пълното си значение по-скоро при индивидуалните проекти.

Настанена съм в гола, квадратна стая в бетонен блок, гледащ покрай гладните чайки към гора от кранове, кораби и сива вода. По улицата всички носят кожени якета и пушат силни цигари. Отнякъде се чува диско парчето Night Fever.

Проучване на „Телетекст“ твърди, че това е най-изгодната почивка. Като туристическа дестинация България се изравнява с Испания и размазва Франция. С все по-силното евро, българският лев изглежда още по-привлекателен. Пък и вижте цените – половинка бира е 50 пенса, бигмак сандвич – 1 паунд, стая в хотел – 45 паунда, цяла вила – 12 хиляди паунда.

На какво прилича този черноморски рай от бившия източен блок, притиснат между Румъния и Турция?

Пристигнах извън сезона във Варна – най-големият град на българския бряг. Той прилича на нещо като смес между Париж и Кардиф – отчасти курорт, отчасти пристанище – само бетонни кули, олющени вили и лаещи кучета.

Пълно е със задръствания и зъболекарски кабинети. Хората приличат на лошите герои от филмите за Джеймс Бонд, жените – на Рита от „Кори“ (става дума за героинята Рита от прочутия британски сапунен сериал „Коронейшън стрийт“ – бел.ред.) с боядисана в червено коса и всичките пушат.

Хотелът ми е извисяващ се край морето блок с неонов надпис. Прилича на административна сграда и ужасно мирише на зеле. Килимът има мотив на изпъкнала очна ябълка, а по телевизията дават „Отчаяни съпруги“, но на български, както и реклами за надуваеми германски сауни.

А, дават и българска версия на нашия сериал „Ийстендърс“, само дето всички мъже в него носят черни кожени якета, жените са с боядисани коси и всичките пушат.

На сутринта слизам до морето. Черно море е посред Източна Европа като голямо, мазно радиоактивно езеро – четири от най-замърсените реки се изливат в него и в знак на протест всички делфини са измрели.

Българите са отдали почит на делфините като са поставили навсякъде техни статуи, но твърде късно. Игнорирам факта, че когато за последно плувах в Черно море, получих ушна инфекция, която ме държа две години и се хвърлям във водата. И веднага изскачам. Тя не е студена. Тя е ледена. Това е леден блок, претендиращ да е море. Делфините не са били отровени, те са умрели от хипотермия.

Така че се отправям към плувния басейн до плажа. Изглежда чудесно, само дето няма вода в него. Вместо това има някакви мъже, които дупчат нещо и пушат. Когато се врътвам с разочарование, те ми махат и викат: „Ей тук до нас има друг басейн“. Направо се шашвам – той е толкова готин и луксозен, че сякаш не е в България. Край него има морава – вероятно единствената окосена трева в България. Заставам пред гишето за билети: „Може ли да поплувам?“ „Да“, отговаря жената и издухва цигарен дим в лицето ми, „само ако сте от българския национален отбор по плуване. От него ли сте?“  Тя прави гримаса и триумфално навирва цигарата.

Мятам по-широка мрежа. Вземам такси до Златните пясъци, елитен курорт. Тук търсещите изгодна почивка ще се изсипят през лятото като едри, розови, пиещи бира птици. В брошурите Златни пясъци изглежда като чудо, пълен с щастливи германци и весели румънци, черпещи се с коктейли. Но днес, извън сезона, Златни пясъци не прилича на курорт. Прилича на центъра на Басра, но със забравени надуваеми плажни играчки, захвърлени върху купища боклук. И е пусто. „Добре дошли в Златните пясъци“, ми казва шофьорът и ме оставя пред един строеж. Магазините са затворени, увеселителният парк е пуст с изключение на шепа български тийнейджъри в якета с качулки, които нещо се бъзикат.

Сякаш си прекарваш отпуската на място 200 години след края на човешка цивилизация. Има мини кула като от Блекпул – сякаш са я започнали, но им е доскучало – и много комунистическо на вид Министерство на коктейлите. Златни пясъци е пълен с басейни – квадратни, правоъгълни, кръгли, с форма на банан, с форма на въпросителна. Но в никой от тях няма вода. Вместо това е пълно с листа или хора, които нещо дупчат. Макар да е 24 градуса, мъжете са в черни якета и пушат. Така че на брега на Черно море няма функциониращ басейн, освен ако не сте от олимпийския отбор. Прекарах останалата част от почивката да плувам във ваната.

Е, поне винаги можеш да обиколиш забележителностите. Първо отивам в Музея на Варна, разположен в напукана зловеща къща край морето. Когато пристигам, отпред има петима души, пушещи. Обяснявам им, че искам да видя музея и те подскачат от радост. Те са персоналът. И викат: „Наистина ли искате да видите музея? Сигурнали сте?“. Очевидно съм единственият посетител в най-новата история. Ана ме развежда и непрекъснато ме докосва, сякаш да провери дали съм истинска. Искам да попитам може ли да запаля цигара, но знам, че е глупаво. В България можеш да пушиш навсякъде.

Ана обяснява неща от типа на: „Хората във Варна организират разричен тип изложения за леката индустрия и технологиите“. И ми показва реликви от всичко, което някога се е случвало тук. Накрая имам чувството, че и част от мозъка ми ще остане тук завинаги, изложен до обувката на умряла жена с надпис „Британски турист 2008″. След което персоналът устройва коктейлно парти в моя чест. „Сега ще пием“, казва щастлива Ана и колегите й отварят бутилка вино.

Измъквам се навън и отивам в Етнографския музей. Отварят го специално заради мен, но забравят да включат осветлението. Попадам в капана на изложба на български селски костюми в почти пълна тъмнина. Манекените-селяни ме гледат с блестящите си безизразни очи. Изпещявам и бягам.

За да успокоя нервите си, отивам в зоопарка. Пак съм единственият клиент. Персоналът ме превъзхожда в съотношение 6 към 1. Тук има лъвове, тигри, мечки и – странно – зайци. „Защо зайци?“, питам. „А, зайците са просто така, те не са от зоопарка. Специални български зайци“, отговаря една жена и пали цигара.

След като се насладих на специалните зайци, решавам да хапнем с техни роднини. Българската храна е страхотна. Доматите наистина са домати. Заешкото е съвършено. Почти можеш да чуеш как агнешкото се топи. И имената в менюто са страхотни. Но българските ресторанти са странни. Персоналът се втренчва в теб, сякаш е изключително изненадан да те види. „Искам вечеря“, заявявам, а келнерът ме гледа сякаш съм казала „Аз съм извънземна кралица от планетата Зог и идвам с мир във великата земя на България, за да опитам от менюто ви“.

В българските ресторант иникога не с ехраниш сам. В момента, в който хванеш приборите, музикантите грабват инструментите и почват да танцуват наоколо. Всеки български музикант владее 10 инструмента, така че стигат четирима, за да свирят като цял оркестър. Докато хапвам ордьовъра, един от тях свири на флейта. Когато минавам към основното ядене, той е с цигулка, а после и с ксилофон. На десерта той вече свири на цитра. И с мен започва да се случва нещо странно – започвам да се влюбвам в този мръсен град.

Откривам, че българите много обичат да те упътват. Става ето така: приближаваш някого и питаш: Къде е Музеят на демонтираните ядрени оръжия?“ Те излеждат адски заинтересувани, някой дори си изпускат цигарите. После започват да се взират в картата ти, да обмислят, телефонират на приятели и подпитват минувачите. Накрая, след като в продължение на 30 минути са анализирали проблема ти, поглеждат тъжно и през облак цигарен дим казват „Ами, не знаем.“

Случайно попадам на група британски имигранти. Крият се в „О’Нийл“ – подземен ирландски пъб в центъра на Варна, точно до стритпийз клуб. Отпред стои древен портиер с червена униформа (вероятно открадната от „Риц“) и шапка в стил Свети Патрик с четирилистна детелина. Давам му голям бакшиш, че ми отвори вратата, което е голяма грешка, защото той грабва банкнотата и спринтира към стриптийз бара да я похарчи.

„О’Нийл“ се върти от Майкъл, който е дошъл тук преди две години и останал, защото отварянето на бара му излязло адски евтино. „Варна има потенциал да полудее и да стане топ дестинация за туристи“, твърди той и сочи към тримата си клиенти, дремещи над чаша „Гинес“ и зяпащи телевизия. Какво й е толкова чудесното на България, питам. „Евтини полети, евтина храна, евтини хотели и евтина бира“, отговаря той.

Майкъл ме представя на редовните си гости – Том, безработен ирландец, и Дейв от Източен Лондон, който е бил строител, а сега е строителен предприемач.

След „О’Нийл“ проверявам и нощния живот. И установявам, че охраната по клубовете е страховита, както навсякъде по света. И те посещават „Международната школа по обръсни си главата, за да плашиш хората в приятни моменти“. Вътрешността на Казино „Черно море“ е като будоар от книга на Джоан Колинс, местните гангстери играят покер и пушат. Във въздуха е надвиснала заплаха. Те втренчено зяпат рулетката. Охраната на вратата дреме с цигара в ръка.
posting.php?mode=post&f=64
Толкова е пусто и далеч от всяко място, за което се сещам. И ми харесва. Има нещо чудесно в това, че тази страна те кара да се чувстваш като на края на света. И то при положение, че нямам кожено яке и пуша 40 цигари на ден, но все пак това е моето кътче. Ако търсите място, където никой няма да ви открие, елате в България, където винаги е 1977 и е адски евтино.

Стефан Караджов

„Вън от селото се събрали до 350 мъже, млади, стари и селският свещеник Павел бил там. Командантинът попитал, има ли още хора в селото, и като му отговорили, че не ще да има повече от десетина души, наредил селяните накуп и сетне заповядал на войниците да стрелят със залп  върху тях. Всички изпопадали…“

В този откъс от книгата на проф. Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ става дума за с. Булгаркьой и това е само част от трагедията на българското население от Одринска Тракия по време на геноцида, извършен от Турция срещу четвърт милион българи. Фактите са все още малко известни, защото София още в началото на века е била превзета от македонското лоби и българите четат главно за героичната и трагична македонска история, но не и за тракийската. А тя е достойна за Омир, тя е национален епос. Днес национализмът е мръсна дума в българския политически речник, но в страната живеят около 1 милион потомци на тракийските българи от Източна Тракия, които преди 92 години бяха лишени от родно място, имот, семейни корени и техните внуци трябваше да започват живота на рода си отново в пределите на Стара България. А през 1925 г. бе сключен т.нар. Ангорски договор между България и Турция, с който продажната политическа върхушка на тогавашна България джироса интересите на сънародниците си по схемата „кон за кокошка“. Осемдесет години след това не се вижда промяна в политиката на властващите по отношение на тракийския въпрос.

Как бяхме предадени
два пъти от политиците си

След победите на България в Балканската война между Турция и отечеството ни е сключен Лондонският мирен договор от 17/30 май 1913 г., според който границата минава по линията Мидия – Енос. В нашите територии влизат Одрин и прилежащите му села, които са преобладаващо български по всякакви регистри – турски и международни. Почти са очертани границите на Санстефанска България в тракийска посока. Впримчена в битка с довчерашните съюзници Гърция и Сърбия обаче, България е принудена да се бие с тях и изтегля войските си от турската граница. На 30 юни турците използват временната ни слабост и нарушават Лондонския договор, превземайки Одринска Тракия без бой. Българската върхушка извършва първото си предателство. Въпреки тогавашната подкрепа на английския външен министър сър Едуард Грей, правителството на Радославов изоставя Тракия, вторачено в Македония. Великите сили дори съветват София да не преговаря с Турция, за да запази Източна Тракия. Но туркофилът Радославов и шайката продажници около него тръгват на унизителното споразумение, наречено Цариградски договор от 16 септември 1913 г. В българските предели остава само Василико и Малкотърновско, при това най-богатите села са дарени на турците. За награда след няколко години Радославов получава турски гласове за парламента от тези райони, които днес наричаме „райони със смесено население“. Ето откъде започва продажбата на българска Тракия. Видели нежеланието на София да защитава народа си и съответно загърбването на проблема от Великите сили,

Турците провеждат
планомерен геноцид

Никакви днешни примери от бивша Югославия не могат да се сравняват с това, което извършват войските (не паравоенни части!) на Енвер бей. Само в Малгарската и Хайреболската кааза турците избиват 15 960 души според Карнегиевата анкета. А каазите са 16. „Имахме заповед да грабим и запалваме, след това да убиваме всички мъже“, свидетелства пред анкетата „Карнеги“ турски кавалерист. Потоци бежанци, изоставили къщи, стопанства и семейства, бягат като от пожар на север. Близо 300 000 души се преселват за един-два месеца от Одринска Тракия в Стара България. Пристигат с дрехите на гърба си и нищо друго. Понякога майки жертват пеленачетата и ги оставят под някой храст с надеждата, че ще ги спаси овчар. Правят това, за да спасят другите, по-големи деца със себе си, защото кърмачето плаче от глад и издава на преследвачите къде е групата.
Всичко това е зачеркнато веднъж от кабинета Радославов, втори път – от кабинета, който подписва Ангорския договор през 1925 г. под благосклонния поглед на цар Борис III.
С това „споразумение“ на практика се признават за загубени от България всички имоти на избягалите от турска сеч българи през 1912-13 г. Те се приравняват с имотите на изселилите се турци от България след Освобождението. Въздиганият за супер-гений на дипломацията и мемоаристиката – масонът Симеон Радев, слага, без да получи сърцебиене, подписа си под договора като пълномощник на България. През 1926 г. договорът е ратифициран с 67 депутати „за“ и 53 „против“. Въпреки протестите на тракийските дружества, информацията се крие до последния момент от обществеността.
Ангорският договор довърши траките. Дори Цариградският, преди това даваше възможност на българите да използват имотите си в Турция, без да се връщат там. Къде е уловката? Преди всичко, в Ангорския договор става дума за лица, „които са се изселили“. При мощния геноцид, проведен от Турция, българите са бежанци, гонени като животни, а не изселници. Международната общност признава това, защото отпуска „бежански заем“ за тракийските българи. По данни на Финансовия комитет на ООН България приема 52 000 семейства на бежанци от Тракия, което значи 220 000 души.
Срещу имотите, заграбени при военна операция застават имотите, изоставени от турци в България без някой да ги преследва. Освен това мащабите са несъпоставими. Срещу около 30 000 мюсюлмани, изселили се от присъединените към България земи, стоят над 250 000 българи, прогонени от родните им места. Става дума за 34 062 къщи, 1 961 440 дка ниви, ливади и лозя, 213 043 дка гори и пасбища. Изчислено в днешни долари, имуществото е на стойност $ 8 – 10 милиарда. Колкото днешния български външен дълг. Защо политиците ни не повдигат неизчистените въпроси около

Ангорския договор, който
досега не е денонсиран
от нито една страна?

Дори по този договор може да се предявят искания от българска страна. Защото Турция не го спазва от момента на подписването му. За това свидетелства и доклад на българското външно министерство от 1998 г., в който се казва: „Всъщност, Турция не прилага чл. 2 от Конвенцията (към Ангорския договор, б.р.) за установяване, а поддържа фактическото положение на обезбългаряване на Източна Тракия и на Мала Азия… По сведения от 1930 г., запазени в Главно управление на архивите и Централния държавен архив, турското правителство е завзело имотите на всички българи от Източна Тракия, изселили се в България в резултат на събитията от 1912-13 г. Същевременно българските правителства не са поставили ръка върху имотите на завърналите се в България турци в периода 1912-1925 г. Както бе посочено, подобна имуществена претенция спрямо Турция не е предявена в рамките на текущите преговори.“
След тези потресаващи разкрития за безхарактерното поведение на българската дипломация, Външно споделя тъжно: „Централният държавен архив и архивът на Министерство на външните работи разполагат с многобройни данни, които свидетелстват, че Турция тълкува и прилага доста волунтаристично международните договори, включително сключените с България“.
„Не е реалистично да се мисли, че след изминалите години турски съд или институция ще уважи индивидуална имуществена претенция на български граждани, като се има предвид, че обезбългаряването е преставлявало дълготрайна държавна политика, следвана и от турските съдилища“, обобщава докладът на външно министерство от 1998 г. И предлага Европейският съюз да бъде информиран за хода на преговорите между България и Турция в рамките на предстоящия Съвет по асоцииране по точката от дневния ред, отнасяща се до отношенията със съседни страни. Експертите от Външно признават за обща стойност на български имоти след 1912 г. кръгло 8 милиарда долара по курс от 1997 г. Плюс малоазийски имоти за 481 377 961 долара, плюс неизчислената още стойност на имоти в района на Цариград. Висшите ни дипломати знаят и признават помежду си, че турската страна не желае да разговаря по тези въпроси, че се опитва да наложи без дискусия ограничителен подход към имотните въпроси, който води до едностранни за нея ползи.
Днес когато в ЕС се обсъжда въпроса за присъединяването на Турция, българските политици и държавници трябва да използват зависимостта на Анкара от София и да поставят при всеки случай темата за дълга на Турция към България. Иначе ще предадат интересите на нацията за пореден път.

Варна,по много причини  е донякъде облагодетелствана и в града няма много свободни сгради. На пръв поглед има много току що завършени сгради, сгради в строеж. Въпросът е в качеството–не само на строителството, но и на целия имот: функционалност, архитектура, местоположение. Освен това вече купувачите и банките не рискуват с покупка „на зелено”. В този смисъл, няма много добри имоти, които да чакат купувачи. До миналата година имаше голямо търсене и се купуваше едва ли не всичко, което се построи, независимо от качеството. Сега тече и друг процес: доста от хората, инвестирали в имоти, не могат да си обслужват ипотеките и се опитват да ги продадат. Или самите банки продават. Т.е. има „вторичен” пазар на имоти, но на  него не се предлагат качествени имоти. Засега се продават предимно жилища с лоша локация и лошо изпълнение.

Преди време с масовите си покупки англичаните вдигнаха цените на имотите, но по тозиначин те стимулираха развитието на строителния бранш. Инвестираха, защото очакваха, че след влизането в Европейския съюз цените ще се вдигнат много. Обещаваха им 12-13% годишна възвращаемост на инвестицията. Но това не се случи. Това търсене накара много хора, които нямат нищо общо със строителството, да търсят бърза печалба и да се захванат с имоти. Но не си направиха сметката добре и от миналата година купища ваканционни комплекси стоят празни. И така ще си останат, защото са зле проектирани и лошо построени. Проблемът, обаче, остава за всички нас– безразборно строителство, подпомогнато от неправилна държавна и общинска политика за планиране на застрояването.

Досега нямаше сериозни държавни усилия за разработване на руския пазар. И затова не присъстваме достатъчно на руския имотен пазар. Не може да няма нито един целогодишен редовен полет от Варна до Русия. И за да дойде да огледа имот тук, руският гражданин обикаля половин Европа, от полет на полет, за да кацне накрая във Варна. Хората имат пари, какво пречи да сме отворени към тях? А ние им сложихме индийска фирма да им издава визи за България, вместо ние да им ги даваме тук на границата като дойдат. Качеството на строителството примерно в Москва е много добро, по-добро от българското, при това говорим за руски фирми изпълнители, а не за западни. Най-ниската цена, в отдалечените райони на мегаполиса, е 3000 долара/кв.м. на ниво завършени общи части. Човек, който има пари, няма да ги даде за каквото и да е. Пита, оглежда каква е дограмата, колко харчи отоплението, какви са разходите за охлаждането на помещенията, какви са изолациите. Руснаците търсят имоти на първа линия, с всякакви екстри, поддръжка, обзавеждане, допълнителни услуги. Търсят ги за собствено ползване, а не за инвестиция и преотдаване под наем и затова са взискателни. Запознати са с пазара тук и няма да си дадат парите за разкопани улици, мръсни градинки, лоши услуги.

Що се отнася за моловете проектите, които са започнати, са отпреди 7-8 години и ще бъдат завършени, ако инвеститорите имат сключени договори с големи търговски вериги, какъвто е случаят с “Гранд Мол” и Мол „Галерия” във Варна.

Друг проблем е, че в България като цяло не се строят заводи. Не се строят защото търговията е по-лесна, а производството изисква повече организация, повече ресурси, по-сложно е. Държавната политика, поне досега, не улеснява предприемачите, а ги затруднява с безброй разрешителни режими, средствата от европейските фондове са недостъпни поради действащата до преди месец непрозрачност и неясни практики. А и производството в България не е подкрепено от сериозни научни и технически разработки, от качествени кадри. Но това е много голяма тема.

Държавата и общината могат да помогнат на строителния бранш като направят реално публично-частното партньорство. В момента например, общината дава терени без търг срещу издръжката на спортен отбор. Фирмата плаща имота, парите се изразходват и отборът пак няма издръжка, а общината няма терен. Общинските терени не са безброй и в един момент ще свършат. А може да се направи по-разумно нещо. Държавата или общината правят оценка и казват, че строителството на пътищата струва примерно1 млн. лева. Предоставят за 20 години, спортен комплекс, който е в лошо състояние и поставят условие да се възстанови стадиона и да се направят съответните улици. Така заинтересованите инвеститори си правят бизнес план, в който включват разходите за пътищата, за реновацията на стадиона, изчисляват си приходите от експлоатацията му за тези 20 години и кандидатстват пред банката за кредит. Така общината или държавата получават път, действащ стадион и не са загубили собствеността върху имота си. По този начин  само ще  дадат за експлоатация, за определен период от време, нещо, за което не могат сами да се грижат.

Сами виждате, че проблемите не са малко, но и добрите очаквания за в бъдеще са много.