Стефан Караджов

„Вън от селото се събрали до 350 мъже, млади, стари и селският свещеник Павел бил там. Командантинът попитал, има ли още хора в селото, и като му отговорили, че не ще да има повече от десетина души, наредил селяните накуп и сетне заповядал на войниците да стрелят със залп  върху тях. Всички изпопадали…“

В този откъс от книгата на проф. Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ става дума за с. Булгаркьой и това е само част от трагедията на българското население от Одринска Тракия по време на геноцида, извършен от Турция срещу четвърт милион българи. Фактите са все още малко известни, защото София още в началото на века е била превзета от македонското лоби и българите четат главно за героичната и трагична македонска история, но не и за тракийската. А тя е достойна за Омир, тя е национален епос. Днес национализмът е мръсна дума в българския политически речник, но в страната живеят около 1 милион потомци на тракийските българи от Източна Тракия, които преди 92 години бяха лишени от родно място, имот, семейни корени и техните внуци трябваше да започват живота на рода си отново в пределите на Стара България. А през 1925 г. бе сключен т.нар. Ангорски договор между България и Турция, с който продажната политическа върхушка на тогавашна България джироса интересите на сънародниците си по схемата „кон за кокошка“. Осемдесет години след това не се вижда промяна в политиката на властващите по отношение на тракийския въпрос.

Как бяхме предадени
два пъти от политиците си

След победите на България в Балканската война между Турция и отечеството ни е сключен Лондонският мирен договор от 17/30 май 1913 г., според който границата минава по линията Мидия – Енос. В нашите територии влизат Одрин и прилежащите му села, които са преобладаващо български по всякакви регистри – турски и международни. Почти са очертани границите на Санстефанска България в тракийска посока. Впримчена в битка с довчерашните съюзници Гърция и Сърбия обаче, България е принудена да се бие с тях и изтегля войските си от турската граница. На 30 юни турците използват временната ни слабост и нарушават Лондонския договор, превземайки Одринска Тракия без бой. Българската върхушка извършва първото си предателство. Въпреки тогавашната подкрепа на английския външен министър сър Едуард Грей, правителството на Радославов изоставя Тракия, вторачено в Македония. Великите сили дори съветват София да не преговаря с Турция, за да запази Източна Тракия. Но туркофилът Радославов и шайката продажници около него тръгват на унизителното споразумение, наречено Цариградски договор от 16 септември 1913 г. В българските предели остава само Василико и Малкотърновско, при това най-богатите села са дарени на турците. За награда след няколко години Радославов получава турски гласове за парламента от тези райони, които днес наричаме „райони със смесено население“. Ето откъде започва продажбата на българска Тракия. Видели нежеланието на София да защитава народа си и съответно загърбването на проблема от Великите сили,

Турците провеждат
планомерен геноцид

Никакви днешни примери от бивша Югославия не могат да се сравняват с това, което извършват войските (не паравоенни части!) на Енвер бей. Само в Малгарската и Хайреболската кааза турците избиват 15 960 души според Карнегиевата анкета. А каазите са 16. „Имахме заповед да грабим и запалваме, след това да убиваме всички мъже“, свидетелства пред анкетата „Карнеги“ турски кавалерист. Потоци бежанци, изоставили къщи, стопанства и семейства, бягат като от пожар на север. Близо 300 000 души се преселват за един-два месеца от Одринска Тракия в Стара България. Пристигат с дрехите на гърба си и нищо друго. Понякога майки жертват пеленачетата и ги оставят под някой храст с надеждата, че ще ги спаси овчар. Правят това, за да спасят другите, по-големи деца със себе си, защото кърмачето плаче от глад и издава на преследвачите къде е групата.
Всичко това е зачеркнато веднъж от кабинета Радославов, втори път – от кабинета, който подписва Ангорския договор през 1925 г. под благосклонния поглед на цар Борис III.
С това „споразумение“ на практика се признават за загубени от България всички имоти на избягалите от турска сеч българи през 1912-13 г. Те се приравняват с имотите на изселилите се турци от България след Освобождението. Въздиганият за супер-гений на дипломацията и мемоаристиката – масонът Симеон Радев, слага, без да получи сърцебиене, подписа си под договора като пълномощник на България. През 1926 г. договорът е ратифициран с 67 депутати „за“ и 53 „против“. Въпреки протестите на тракийските дружества, информацията се крие до последния момент от обществеността.
Ангорският договор довърши траките. Дори Цариградският, преди това даваше възможност на българите да използват имотите си в Турция, без да се връщат там. Къде е уловката? Преди всичко, в Ангорския договор става дума за лица, „които са се изселили“. При мощния геноцид, проведен от Турция, българите са бежанци, гонени като животни, а не изселници. Международната общност признава това, защото отпуска „бежански заем“ за тракийските българи. По данни на Финансовия комитет на ООН България приема 52 000 семейства на бежанци от Тракия, което значи 220 000 души.
Срещу имотите, заграбени при военна операция застават имотите, изоставени от турци в България без някой да ги преследва. Освен това мащабите са несъпоставими. Срещу около 30 000 мюсюлмани, изселили се от присъединените към България земи, стоят над 250 000 българи, прогонени от родните им места. Става дума за 34 062 къщи, 1 961 440 дка ниви, ливади и лозя, 213 043 дка гори и пасбища. Изчислено в днешни долари, имуществото е на стойност $ 8 – 10 милиарда. Колкото днешния български външен дълг. Защо политиците ни не повдигат неизчистените въпроси около

Ангорския договор, който
досега не е денонсиран
от нито една страна?

Дори по този договор може да се предявят искания от българска страна. Защото Турция не го спазва от момента на подписването му. За това свидетелства и доклад на българското външно министерство от 1998 г., в който се казва: „Всъщност, Турция не прилага чл. 2 от Конвенцията (към Ангорския договор, б.р.) за установяване, а поддържа фактическото положение на обезбългаряване на Източна Тракия и на Мала Азия… По сведения от 1930 г., запазени в Главно управление на архивите и Централния държавен архив, турското правителство е завзело имотите на всички българи от Източна Тракия, изселили се в България в резултат на събитията от 1912-13 г. Същевременно българските правителства не са поставили ръка върху имотите на завърналите се в България турци в периода 1912-1925 г. Както бе посочено, подобна имуществена претенция спрямо Турция не е предявена в рамките на текущите преговори.“
След тези потресаващи разкрития за безхарактерното поведение на българската дипломация, Външно споделя тъжно: „Централният държавен архив и архивът на Министерство на външните работи разполагат с многобройни данни, които свидетелстват, че Турция тълкува и прилага доста волунтаристично международните договори, включително сключените с България“.
„Не е реалистично да се мисли, че след изминалите години турски съд или институция ще уважи индивидуална имуществена претенция на български граждани, като се има предвид, че обезбългаряването е преставлявало дълготрайна държавна политика, следвана и от турските съдилища“, обобщава докладът на външно министерство от 1998 г. И предлага Европейският съюз да бъде информиран за хода на преговорите между България и Турция в рамките на предстоящия Съвет по асоцииране по точката от дневния ред, отнасяща се до отношенията със съседни страни. Експертите от Външно признават за обща стойност на български имоти след 1912 г. кръгло 8 милиарда долара по курс от 1997 г. Плюс малоазийски имоти за 481 377 961 долара, плюс неизчислената още стойност на имоти в района на Цариград. Висшите ни дипломати знаят и признават помежду си, че турската страна не желае да разговаря по тези въпроси, че се опитва да наложи без дискусия ограничителен подход към имотните въпроси, който води до едностранни за нея ползи.
Днес когато в ЕС се обсъжда въпроса за присъединяването на Турция, българските политици и държавници трябва да използват зависимостта на Анкара от София и да поставят при всеки случай темата за дълга на Турция към България. Иначе ще предадат интересите на нацията за пореден път.

Всъщност собственика не е Доган, нито ДПС, а някой друг, който по всяка вероятност отдава под наем сградата. Случайно най-редовния клиент е Доган и оттам името – Сараите на Доган.

Има съмнения, че оградата и така нареченото барбекю са незаконно построени и ще се наложи тяхното премахване.

Община Варна е осъдена да заплати 10 лв. разноски по делото – вижте повече в Портала за имоти на Варна…